fund sliven

Switch to desktop Register Login

Подземните съкровища на Сливен

Всеки четвъртък летните занимания „Приказно лято 2017”, организирани от фондация „Обществен дарителски фонд-Сливен”, са посветени на Сливен и неговите забележителности. Приказките за Сливен започнаха с темата за часовниковите кули в града, а по време на заниманията децата, които посещават „Приказно лято 2017”, научиха много за тях. След това заедно започнахме да пишем нашите приказки за Сливен. Нашите малки приятели Дорина Куршумова, Димитър Куршумов, Андреана Николова, Росица Тошева, Мирослав Димитров, Никола Стефанов, Людмил Дянков, Атанас Катранджиев, Никол Николова, Йоан Тодоров, измислиха името на главния герой Александър и дадоха идеите си за сценарий, а кака Гери написа приказките по детските сценарии. Вече ви представихме двете ни приказки „Вълшебната кула” и ”Тайните на Стария бряст”. Дойде ред и на последната ни приказка „Подземните съкровища на Сливен”. Приятно четене!

 

Алекс плахо пристъпи прага на къщата на старата вещица. „Трябва много да внимавам да не ме омагьоса, че като нищо ще си остана тук, насред нищото, завинаги”, помисли си момчето, докато се оглеждаше. Старата жена се отправи към огнището, на което висеше малко бакърче.
- Сега ще ти направя един чудесен чай, за да си върнеш силите! – каза вещицата и откъсна по няколко стръка от всяко снопче с билки, които бяха окачени по стените. – Вълшебен чай за специално момче!
Алекс вече бе решил да не опита и капка от този чай. Страхуваше се, че отварата ще го приспи и никога няма да се събуди:
- Благодаря, госпожо, но не съм жаден. Сигурно вашият чай е наистина прекрасен на вкус, но става късно, а аз трябва да се прибера навреме у дома. Бихте ли ми казали накъде е пътят през гората, който води до Сливен?  
- О, път от моята къща към града просто няма, момче. Това място е омагьосано, никой не знае, че то съществува. Няма път назад. Ще останеш завинаги тук и ще живееш при мен, за да ми помагаш с приготвянето на вълшебните отвари, с които поя вълшебните животни на гората.
Александър стоеше като попарен с вряла вода. Как така завинаги щеше да остане тук, при вещицата? Това бе невъзможно! Той трябваше да се върне при джуджето Саливен и да разбере какви са съкровищата, които то пази в подземния град. Трябваше да намери изход от омагьосаната къща. На всяка цена трябваше да намери спасение от тази заплетена ситуация!
Вещицата наля чаша чай на момчето и я остави на дървената маса.
- За какви вълшебни животни говорехте, госпожо? – попита момчето, надявайки се вещицата да забрави за чая. – Да не би да имате кученце или котенце, които да ви правят компания тук?
- О-хо-хо-хо-хо, не. Горските животинки, за които приготвям отварите, не са обикновени, а вълшебни. Цялата гора е омагьосана, и животните в нея - също. Те трябва да пият вълшебна отвара, за да останат невидими за хората, които минават наблизо, докато се разхождат из планината. Ето, дойде време за вечерния им чай. Ще отида в гората да им занеса отвара, а ти стой тук и не ходи по стаите.
След тези думи вещицата нарами кобилица с две бакърчета, пълни с отвара, и тръгна по тясната горска пътечка нанякъде. Александър стана от дървеното столче и отиде до етажерките, на които бяха подредени прашни стари книги. „Казват, че книгата е прозорец към света, помисли си той. Дано в тези книги намеря прозореца за моето спасение!” После изчисти с пръсти праха от първата книга, за да прочете заглавието й. Пишеше: „Как да омагьосаме завинаги малко момче?”, а Алекс усети как по цялото му тяло минават тръпки от ужас. Втората книга се казваше „Вълшебни отвари за животните от Омагьосаната гора”. Момчето продължи да почиства праха от книгите и да чете техните заглавия, които бяха едно от друго по-странни: „Страшни заклинания за вечен живот”, „Тежки проклятия за превръщане на човек в животно”, „Наръчник на вещицата”, „Тайните на вещерската къща”...
Последната книга бе може би най-старата от всички книги на етажерката. Бе с тъмночервена корица и златни букви. Нещо накара Алекс да я вземе в ръце и да я разгърне. Страниците й бяха много пожълтели, но буквите все още се разчитаха. Една от главите на книгата бе озаглавена „Спасение от къщата на вещицата”. „Ето, това ще да е!, трескаво заразгръща страниците момчето. Тук ще пише за това как да избягам от къщата на старата вещица и как да се върна в моя свят”.
Макар и трудно, заради избелелите букви, Алекс успя да научи, че всяка къща на вещица има специално място – нещо като телепорт, което е връзката между омагьосания свят и реалния свят. Трябваше да търси червен кръг на пода на някоя от стаите, да стъпи в него и да каже специални думи. Момчето се заоглежда – в стаята с огнището нямаше никакъв кръг. Излезе в тесния коридор и видя, че в края му има малка дървена врата. Натисна дръжката и вратата се отвори със зловещо скърцане. В стаята имаше малко легло, на пода бе постлан жълт килим, а върху него имаше маса и четири стола. Алекс направи няколко крачки и се огледа. Край стените имаше етажерки, по които бяха подредени бурканчета с разноцветни течности. Това бяха отварите на вещицата, от които даваше на горските животни. И на този под нямаше червен кръг. „Къщата няма други стаи, помисли си момчето. Няма таван, нито мазе. Къде ли ще е този червен кръг? Да не би да е под този килим?”
После леко повдигна крайчеца му и видя... част от червения кръг. „Ето го! Вещицата нарочно е сложила килима отгоре, за да не се вижда!”
Момчето отметна килима и стъпи в спасителния кръг. После отвори старата книга на точно определената страница и прочете заклинанието: „Сам съм тук и други няма, с вещицата бяхме двама, тя отиде във гората да си напои децата. Искам в моя свят да ида – пренеси ме там веднага!” Според книгата, след тези думи момчето веднага трябваше да назове и мястото, на което да го пренесе телепортът. „Саливен!”, прошепна Алекс и усети как онзи силен вихър отново го поема и го понася нанякъде. Когато всичко утихна, момчето плахо отвори очи. За щастие, видя пред себе си усмихнатия Саливен.
- Хей, странниче, къде се изгуби? Какво стана? И ти изчезна, и приятелчетата ми Мишо, Паяжинка и Бързоходко – също. Намирисва ми на голяма магия!
- Май точно това и стана, Саливене – каза Алекс и приседна до огнището. – Животинките ме разведоха из подземните коридори, а накрая спряхме под една стара стълба. Бързоходко ми показа, че трябва да се изкача по нея. После стигнах до един метален капак, отворих го и се озовах на каменното стълбище, което води към старата часовникова кула. Реших да се кача пак при часовниците и да потърся ново съкровище. Първия път там открих торба, в която беше вързан сливенският вятър. Този път горе пак имаше торба, а като я развързах, от нея излезе не вятър, а ураган, който ме понесе и ме заведе в една омагьосана гора при една стара вещица. Не ме питай какъв страх брах там при нея. Тя каза, че никога няма да се върна в реалния свят. А когато отиде да даде вълшебна отвара на животните в гората, аз започнах да прелиствам нейните стари книги. В една от тях прочетох как да избягам от къщата й: като намеря телепорт – червен кръг на пода на някоя от стаите, после да кажа специални вълшебни думи и накрая мястото, където искам да ида. Първото нещо, за което си помислих, беше ти, затова казах твоето име, и ето ме тук при теб.
- Олеле, странниче, всичко, което ми разказа, означава само едно: старата вещица е била толкова могъща, че магията й по някакъв начин е успяла да стигне до моите три приятелчета и да ги омагьоса! Затова са те завели до дървената стълба – за да отидеш при торбата с урагана и той да те заведе при нея. Искала е да омагьоса и теб, да останеш да живееш в къщата й, да не е сама, че от векове пази Омагьосаната гора. Никога досега не е създавала проблеми, винаги се е грижела добре и за гората, и за животинките в нея. Но сега явно самотата й е дотежала...Добре, че си се сетил да прелистиш старите й книги и да намериш спасение чрез червения кръг.
- Предложи ми някакъв чай, но аз отказах да го изпия. Сигурен бях, че ще заспя и ще ме омагьоса. Но през цялото време много се страхувах – призна си момчето.  
- Има и друго: щом първото нещо, за което си се сетил, съм бил аз, значи наистина си специален и имаш връзка с подземния град. Дойде времето да ти покажа съкровищата на Сливен, които са скрити в подземията! – рече джуджето и поведе Алекс по каменните коридори.
В различните подземия момчето видя несметни богатства, съхранили историята на родния му град: тук бяха всички стари книги, написани през вековете за Сливен и неговите хора; тук бяха и старите пушки и знамена на хайдушките чети и войводите; тук бяха и стари тайни рецепти за най-вкусните сливенски гозби...
В една от подземните пещери бяха събрани всички съкровища на музея. Имаше саднъци, пълни с антични монети. Имаше ковчежета със златни и сребърни накити. Имаше подноси, върху които бяха подредени златни фиали, сребърни ритони, глинени съдове за храна и вино, златни маски и шлемове. На една малка масичка, в дъното на пещерата, Алекс видя поднос, в който имаше голям златен пръстен с интересни надписи.
- Този пръстен е вълшебен, странниче – каза джуджето, когато двамата се приближиха до масичката. – Той принадлежи на пазителите на подземния град. Когато си го сложи човек, който не е роден да бъде пазител, пръстенът веднага го отвежда на горния свят и изтрива спомените му за тайния град под бряста. А ако си го сложи човек, предопределен да бъде пазител, на мига придобива всички знания за историята на Сливен и получава вечен живот. Вече няколко пъти ти казвам, че ти си специално момче. Има нещо специално у теб. Убеден съм, че ти си следващият пазител на подземния град. Искаш ли да сложиш пръстена на ръката си, за да проверим това?
- Добре, Саливене – рече тихо Алекс и сложи пръстена на ръката си.
Изведнъж усети неземна сила, която завладя цялото му тяло. Умът му започна трескаво да запаметява епохи, хора, събития. Пред очите му минаваха вековете като на филмова лента. Той наистина бе следващият пазител на съкровищата на Сливен! Това бе неговата мисия и той щеше да я изпълни докрай.
- Сигурен бях, че си ти, момчето ми – със сълзи в очите продума Саливен. – Вече мога да се върна в моя роден дом, при близките и приятелите си. Имам достоен заместник, който ще пази съкровищата на Сливен добре през годините. Грижи се за Стария бряст. Ходи често при корените му и ги поливай с жива вода. Грижи се и за трите малки приятелчета, които се навъртат из пещерите. И никога не забравяй, че си пазител на тайните на най-великия град, с най-славната история и най-прекрасното бъдеще! 

Посещения: 29

Тайните на Стария бряст

Всеки четвъртък летните занимания „Приказно лято 2017”, организирани от фондация „Обществен дарителски фонд-Сливен”,са посветени на Сливен и неговите забележителности. Приказките за Сливен започнаха с темата за часовниковите кули в града, а по време на заниманията децата, които посещават „Приказно лято 2017”, научиха много за тях. След това заедно започнахме да пишем нашите приказки за Сливен. Малчуганите измислиха името на главния герой и дадоха идеите си за сценарий. Вече ви представихме първата ни приказка„Вълшебната кула”. Дойде ред и на втората ни приказка „Тайните на Стария бряст”. Приятно четене!

Денят се очертаваше да е много горещ. Още от сутринта слънцето печеше безмилостно и Александър се замисли къде може да намери прохлада.

- Е, ама че съм и аз! – плесна се с длан по челото малкото момче. – В жегите си е най-добре да си под сянката на някое голямо дърво. А в моя Сливен по-голямо и сенчесто дърво от Стария бряст няма да намеря.

Алекс тръгна по Ларгото, бързайки да стигне до сенчестата прохлада на вековното дърво. Като стигна там, въздъхна с голямо облекчение. „Тук наистина е много по-хладно, отколкото на улицата. Добре, че брястът има големи клони с много листа, които правят хубава сянка”, помисли си момчето. После се приближи до големия ствол на дървото и го прегърна. „Здравей, старо брястче! Благодаря ти за сянката и прохладата. Опитвам се да те прегърна, но ръцете ми са къси. Сигурно трябват още десет момчета като мен, за да успеем да обгърнем целия ти ствол с ръце”, каза си Алекс.

Вече разхладено от вековната сянка, малкото момче започна да обикаля около бряста и да разглежда с интерен укрепения му ствол. „Четох някъде, че вътре има кухина, която преди години е била запълнена със специален пълнеж, за да не падне дървото. Къде ли е тя? Да не би да е тази сива част от стъблото?”, запита се той. Леко натисна сивата част от дървото, която приличаше на малка вратичка, и за негова огромна изненада тя поддаде навътре. Алекс се огледа. В жегата наоколо нямаше жива душа. Беше сам. Побутна леко сивата вратичка и видя хралупата.

- Леле, ама вътре има място и мога да вляза! – каза си той и без да му мисли много се шмугна в дървото. За всеки случай затвори „вратичката” зад себе си – да не би да го види някой и да му се скара. – Дори не е чак толкова тъмно! Има пролуки в клоните, сигурно са ги направили катерички или други животинки...

Алекс направи малка крачка напред, но се спъна в нещо. Погледна надолу и видя метален капак с интересни символи и странна дръжка. „Я, това как прилича на стара врата... Дали води нанякъде?”, запита се момчето и смело дръпна странната дръжка. Капакът проскърца и се отвори бавно. Алекс видя каменни стълби, които водят към тъмното. „Ха, тези стълби приличат малко на стълбите в старата часовникова кула! Те ме отведоха до приключението с вятъра, завързан в торба под единия часовник! Няма начин и тези стълби да не ме отведат към някое приключение!”, каза си Алекс, вече решил да слезе по тях. Извади телефона си и включи фенерчето. Слабата светлина обля старото каменно стълбище.

„По тези стълби няма нито прах, нито паяжини, за разлика от стълбите в часовниковата кула. Там нямаше жива душа. А тук? Дали живее някой?”, мислеше си момчето, докато бавно слизаше надолу.

Изведнъж стълбите свършиха и Алекс се озова на голяма каменна площадка. По каменните стени имаше факли, които горяха и зиваха със светлина помещението. Това беше нещо като тунел, в който нямаше нищо, но който със сигурност водеше някъде. Александър продължи пътя си. След десетина крачки се озова в пещера. В средата й имаше огнище, а в него гореше огън.

- Леле, тук наистина живее някой! Знаех си аз! - подскочи от вълнение момчето и се приближи до огнището. Над огъня, в малка метална тенджерка, тихо клокочеше супа. - Ухае чудесно, сигурно е много вкусна! Но чия ли е? Кой ли живее тук, в тази подземна пещера?

Докато беше наведен над малката тенджерка, усети леко бодване по крака. Погледна надолу и видя блестяща сабя, опряна до обувката му.

- Стой на място и не смей да мръднеш! Кой си ти и що дириш тука??? – чу странен глас момчето. Не посмя дори да мръдне от уплаха.

- Аз....аз....аз съм Алекс. Александър. Живея горе, в града. Не съм дошъл да върша пакости....Случайно открих вратата към подземната пещера и дойдох с мир. Наистина няма да сторя нищо лошо. Супата ухае много хубаво...

В следващия миг усети, че сабята вече не притиска обувката му. Въздъхна леко от облекчение и бавно се обърна, за да види кой е зад гърба му. Примигна бързо няколко пъти, защото пред себе си видя... странно джудже. Високо бе около метър, имаше дълга бяла брада и странни одежди, на главата си имаше червена дълга шапка с пискюл накрая, а на краката си – чизми.

- Добре дошъл в долната земя, страннико Алекс! – каза джуджето и леко се поклони. – Аз съм Саливен, пазителят на Подземния град. Тук съм от векове и пазя съкровищата му. Никой досега не бе идвал тук. Щом си открил тайната порта под бряста, значи си специално момче. Добре си дошъл! Сигурно си доста гладен, щом ти е харесала миризмата на моята постна супа. Ето, хапни, странниче, да ти е сладко!

Джуджето подаде на малкото момче дървено пахарче, пълно с вкусна супа. Алекс набързо излапа чорбата. Вкусна беше, въпреки че бе малко гореща.

- Саливене, за какъв подземен град спомена преди малко? – попита момчето и се взря в джуджето.

- О, това е моята мисия. Аз пазя Подземния град, а в него са събрани съкровищата на Сливен от векове насам.

- Чакай, чакай, знам, че Старият бряст е на близо 11 века. Щом под него е тайната порта за Подземния град, значи и самият град е на над 11 века, така ли?

- Старият бряст бе тук много преди Подземният град да бъде създаден. Старият бряст е пазителят на Сливен – има ли го брястът, има го и градът. Цели 11 века е устояло това дърво на бури, урагани, жеги, студове и снегове, видяло е турски кланета, по клоните му са бесили безстрашни хайдути... Преди много години най-видните сливенски мъже решиха да скрият съкровищата на града на тайно място, за да ги опазят за поколенията след тях. Направиха Подземния град и ги скриха в него. Избраха портата към града да бъде под Стария бряст, защото той е символа на града. А мен ме помолиха да стана пазител и да не пускам никого тук.

- А мога ли да вляза в този подземен град и да разгледам съкровищата? – с любопитство попита Алекс.

- Рано е още, странниче. Трябва да изпълниш няколко задачи, и ако се справиш добре, чак тогава пред теб ще се отворят вратите на Подземния град. Днес ще ти покажа пътя до Кладенеца с живата вода, който дава сили на Стария бряст. Имаше години, когато кладенецът пресъхваше. Защо, как, и аз не знам – просто оставаше празен и сух. В такива години брястът губеше по един от своите клони. Добре, че лоши години като тези са рядкост. А хората горе си имат своя легенда за изсъхването на клоните. Те разказват на децата си, че преди много години пред бряста турците обезглавили славен хайдутин и клоните на бряста започнали да съхнат от мъка по него...Да вървим при кладенеца, тази година има много вода.

Джуджето хвана Алекс за ръка и го поведе по дълъг каменен коридор, докато не стигнаха до голяма светла зала, в средата на която бе чудотворния кладенец. Водата му бе бистра и студена. Алекс потопи длани в нея и възкликна:

- Еха, тази вода има някаква странна енергия! Усещам я! Тази вода дали може да лекува, как мислиш, Саливене?

- Може, разбира се. Нали затова я наричат жива вода. Но пази това в тайна от останалите. Никой не трябва да знае за чудните й свойства. Ако хората разберат за нея, ще нахлуят тук и ще разрушат всичко, което съм пазил толкова години... Ти си специално момче и можеш да се възползваш от живителните сили на водата, ако имаш нужда. Но не трябва да прекаляваш. За какво би използвал тази вода по принцип?

- Бих напълнил няколко бутилки с нея и бих давал по глътка на всеки болен човек, за да оздравее и бъде щастлив и весел, както преди. Бих напълнил няколко бутилки и за да спася изсъхналите дървета, храсти и цветя из града, за да бъде моят Сливен отново зелен, цветен и уханен. За това бих ползвал живата вода, ако можех... – каза Александър.

- Браво, странниче! Току-що премина през първото изпитание по пътя към Подземния град! Ти наистина си специално момче! – усмихна се Саливен. – Избра да помогнеш на болните хора и болната природа, вместо на себе си! Това може да го направи само момче с голямо сърце – като теб!

Джуджето поведе Александър обратно към голямата пещера с огнището. За изненада на момчето, до огъня сега седяха още обитатели на подземния свят – малка сива мишка, голям черен паяк и зелена костенурка.

- Това са моите приятели Мишо, Паяжинка и Бързоходко – обясни Саливен. – Живеят из пещерите и понякога идват при мен. Ще ги помоля да те разходят из подземията. Може да видиш интересни за теб неща.

- Благодаря ти за всичко, Саливене. Надявам се пак да се видим. – каза Алекс, стисна ръката на джуджето за довиждане и тръгна след животинките.

Четиримата преминаха мълчаливо през различни подземни коридори и спряха до дървена стълба. Бързоходко повдигна бавно глава и така показа на момчето, че трябва да се изкачи по стълбата. Алекс махна с ръка на новите си приятели и започна да се изкачва нагоре. В края на стълбата имаше метален капак. Момчето го повдигна и се озова пред старо каменно стълбище, покрито с прах и паяжини. „Ама това... това стълбище толкова прилича на стълбището в старата часовникова кула! Не само прилича – това е същото стълбище! Еха, значи има подземна връзка от Стария бряст до кулата! Страхотно! Я да се кача при часовниците и да потърся друга торба. Може и в нея да има вятър”, каза си момчето и тръгна по стълбите. Излезе на площадката и видя четирите часовника. Под единия бе празната торба, от която миналия път бе пуснал сливенския вятър. На съседния часовник обаче имаше друга торба. Пак от стар избелял плат. „Ще я отворя, пък да става, каквото ще!”, помисли си Алекс и смело отвори торбата. Този път от нея излезе не просто вятър, а хала. Бе толкова силен, че го вдигна от площадката и го понесе над покривите на къщите. Алекс стискаше очи, докато ураганът го премяташе във въздуха, и се молеше вятърът час по-скоро да го остави на земята жив и здрав. След минути всичко утихна, а момчето усети здрава почва под краката си и отвори очи. Намираше се пред стара дървена къща, скрита в зеленината на планината. Приближи се до нея и плахо надзърна през едно от прозорчетата. Видя огнище, голяма дървена маса с няколко стола, етажерки със стари дебели книги, по стените имаше закачени снопчета с изсушени билки.

- Кой ли живее тук? - запита се малкото момче. – Става тъмно, ще почукам и ще помоля за помощ. Трябва да се върна в града преди да е мръкнало.

Алекс приближи до вратата. Огледа се. Не видя звънец, затова плахо почука. Старата врата изскърца зловещо и бавно се отвори. На прага стоеше много стара прегърбена жена, облечена в дрипи. В ръцете си държеше жаба. Грозното й лице се разля в беззъба усмивка:

- Охооооо.... каква приятна среща! Заповядай, момче, влез да си починеш в къщата ми, не се страхувай!

Александър буквално бе скован от страх. Такава жена бе виждал в детските книжки. Тази жена бе вещица. И нищо добро не го чакаше, ако останеше там...

Посещения: 33

Представиха новите книги, издадени от ОДФ

Представиха новите книги, издадени от ОДФ

В Информационен център „Европа директно-Сливен” днес се състоя представяне на най-новите книги, издадени с подкрепата на фондация „Обществен дарителски фонд-Сливен”. На събитието присъстваха представители на читалища от Сливен и региона.

Дора Куршумова, председател на фондацията и автор на повечето от книгите, представи новите издания „Светът на войводата” и „Именник на войводите и байрактарите, родени в Сливенския край и подвизавали се из Сливенския Балкан”, написани в съавторство с Николай Бъчваров; „Моят Левски е...”, „Чудните килими от Котленско” и комплектът за оцветяване „Чудното килимче”, който включва шаблони на различните видове килими. Дора Куршумова запозна присъстващите с любопитни подробности около написването на всяка от книгите.

Присъстващите бяха впечатлени от съдържанието на книгата „Чудните килими от Котленско” и комплекта за оцветяване към нея. Научиха каква е разликата между котленските и чипровските килими, за ежедневието на котленската килимарка и т.н. Разбраха, че боите на котленските килими са толкова устойчиви, че едната страна на килима издържала цели 100 години, а другата – още толкова. Дора Куршумова разказа още, че за да запазят хубавите цветове на килимите, котленките разрязвали една зелка и с двете половини натърквали добре чудните постелки. Тя представи и уникалните шаблони за оцветяване, които представят различните видове котленски килими и сподели, че към книжката е имало огромен интерес по време на провелия се наскоро в Котел фестивал на килима.

За другите две книги, написани от Дора Куршумова и Николай Бъчваров, разказа Красимира Абраамян, секретар на читалище „Дружба 1993”. „Останах приятно изненадана от двете книги, които се четат на един дъх, сподели тя. Те са сериозно четиво, но написано увлекателно, като приказка. Книгите са толкова интересно написани, че лесно могат да се възприемат и от деца, и от възрастни. Признавам си, че от тях научих много любопитни неща за хайдутите, войводите и хайдушките чети. Особено интересни за мен бяха различните клетви, които са издирени и включени в книгите. Беше ми много интересно да науча как точно се е избирал войводата на четата, какви качества е трябвало да притежава и т.н. Много интересна е и картата на звездното небе, включена в едната книга. По звездите хайдутите са се ориентирали нощем. От страниците научаваме още как са се лекували хайдутите, къде четата е прекарвала зимата и още куп други интересни и любопитни неща за ежедневието им”.

Внимание по време на представянето бе отделено и на книжката „Моят Левски е...”, включваща творби от ученическия конкурс на тема „Моят Левски е...”, организиран по инициатива на клуб „Млади възрожденци” към Езиковата гимназия в Сливен. В конкурса участваха ученици от няколко сливенски гимназии и от училища т Нова Загора и с. Стоил войвода.

Срещата продължи с интересна дискусия по темите, засегнати във всички книги. Всички представители на читалищата от Сливен и региона получиха по екземпляр от всяка книга и се ангажираха да организират интересни събития.

Представянето на най-новите книги на фондация „Обществен дарителски фонд-Сливен” се проведе с подкрепата на Глобален фонд за общностни фондации /GFCF/.

Обществен дарителски фонд-Сливен, като организация в обществена полза, има основна функция да набира средства от местни дарители /частни лица и фирми/ и да ги преразпределя като стипендии и грантове към изявени таланти, нуждаещи се граждани, както и към малки проекти на граждански организации и неформални групи на местно ниво, като по този начин създава условия за насърчаване на благотворителността и дарителството. От създаването си до момента Фондът събира средства чрез различни инициативи и е изпълнил над 50 малки проекта в обществена полза. Той поддържа първата по рода си в региона интернет дарителска платформа Общността.сом.

Посещения: 35

“Настоящият сайт стана възможен благодарение на помощта на Фондация “Работилница за граждански инициативи” по програма „Развитие на обществените фондации в България”. Изразените тук становища са на авторa и не отразяват непременно мнението на ФРГИ.”
Изграден от Abstract-Design.com

Top Desktop version